Как се поставят граници? Лесно е, ще си кажем. Обясняваш какво може и какво не може и другия те чува и се съобразява.
А какво правим, когато другия не се съобразява с поставените от нас граници? Разочароваме се, ядосваме се, повишаваме тон, обясняваме отново, слагаме още по-ограничаващи граници…
Ако този, който не спазва нашите граници, е собственото ни дете, често се предаваме доста лесно, отстъпваме или дори се забавляваме, наблюдавайки как детето погазва всичките ни граници. Казваме си: “Ей, много е пробивен!”, “Ще преодолява с лекота всички препятствия по пътя си!”, “Толкова е изборетателна, винаги знае как да заобиколи границите, които съм поставила!”
По темата за границите е писано и казано толкова много. Защо тогава е все така трудно понякога да поставим ясни и категорични граници, и отсрещната страна да се съобрази с тях? А защо някои от нас са толкова категорични в поставянето на граници, че децата им стават плахи, неуверени и нуждаещи се от това някой постоянно да им слага граници, а те самите не смеят и не умеят да заявят собствените си граници? И къде е златната среда? И как да я постигнем?